След поредния ден, прекаран в раздиране на вълни, борба със стихии и преследване на злато и слава, най-сетне хвърлихме котва в едно малко пристанище, за което никой от нас не беше чувал. Карта дори нямаше — капитан Сава твърдеше, че бил идвал тук още преди да се родим ние, и нашите баби, и бабите на бабите ни.
Пристанището изглеждаше спокойно — две-три рибарски лодки, няколко изморени моряци, които кърпеха мрежи, и едно криво дървено пристанище, скърцащо под краката ни. А ние, прашни и солени от дните в морето, бяхме натоварени с нова плячка: сандъци с подправки, перли, златни чаши и поне една изключително надутa медна статуетка на русалка, която никой не искаше, но все пак си я носехме за късмет.
След като разтоварихме плячката и я предадохме за сортиране на двама от най-доверените хора на капитана, решихме, че сме си заслужили вечер. И то не каква да е вечер, а вечер в таверна. Близката такава се казваше „Удавеният плъх“ — не е най-приветливото име, но за нас нямаше голямо значение, стига да има ром, бира и място, където да си проснем краката.
Влязохме в таверната
Въздухът вътре миришеше на смес от прегоряло месо, ром и… нещо, което предпочитам да не назовавам. Барманът беше едноок и почти сигурно глух. Чашите изглеждаха сякаш са били ползвани за бой предната вечер. А хората — морски вълци, скитници и поне един човек, който изглеждаше като да е бил пратен на бесилото и се е върнал да си допие.
„Надявам се да няма плъхове в рома“, измърморих аз, след като ни сипаха първите халби. Капитан Сава се засмя, както само той може — шумно, с глас, който можеше да събуди кракен.
— Стига ромът да е вкусен, няма значение какво има вътре! — провикна се той и вдигна чашата.
Не бях сигурен дали е шега или просто такава е неговата истина, но реших да удавя съмненията си в една халба бира. След втората халба вече нямах никакви въпроси. След третата започнах да се смея на името на таверната, а след четвъртата се оказа, че пея пиратски песни с някакъв човек с татуиран октопод на главата.
В един момент, когато вече всички бяхме приятно разчекнати между радост и алкохолна замаяност, капитан Сава се изправи. Очите му блестяха, не само от рома, а и от онзи познат блясък на нещо голямо, нещо важно.
За вас! — каза той и вдигна тост
— За кораба, за късмета, за свободата! И за новото начало!
Тъкмо отпивахме, когато вратата на таверната се отвори с ряз и влетя бригадата ни — нашите хора, които поддържат кораба, кърпят платна, сменят въжета и понякога намират време да свирят на акордеон.
— Капитане! Всичко е готово! — извика един от тях с широка усмивка.
Сава скочи, сякаш не беше изпил и капка. Погледна ни и без да каже много, просто кимна. Това ни стигаше. С чашите още в ръка, го последвахме. Излязохме от таверната, прекосихме пристанището и се насочихме към южния кей, където вечерният бриз миришеше на сол и свежест.
И там… там го видяхме.
Горд, мощен, чисто нов — Brigantine
Корабът се извисяваше над кея като морски звяр, готов да бъде разбуден. Двойни мачти, изпипани сребърни детайли по балюстрдите. Нови платна, с нашия знак – който блестеше на лунната светлина. Беше два пъти по-голям от предишния ни кораб и десет пъти по-внушителен.
— Това е… — промълви един от нас, без думи.
— Вторият ни кораб — каза Сава. — И няма да е последният.
Всички мълчахме. Само вълните пляскаха по кея и някоя чайка от време на време крещеше нещо от тъмното небе. За нас това не беше просто кораб. Това беше нова глава. Ново приключение. Ново обещание.
— Но… как? — попита Цвети, нашият навигатор, която иначе винаги знаеше всичко.
Капитанът се усмихна лукаво, вдигна чашата си към небето и каза:
— Малко търговия, малко стари връзки, малко изнудване. И малко от нашето злато. Вие го извоювахте. Аз го превърнах в това.
— Това значи ли, че имаме два кораба сега? — изръмжах аз.
— Точно така — кимна капитанът. — Сега вече сме не просто екипаж. Ние сме флотилия.
В този момент някой от бригадата изсвири първите акорди на „Песента на ветровете“. Без да се замисляме, всички запяхме. Халбите се вдигнаха. Смехът се понесе по вълните. А в сърцата ни, огънят на приключението пламна отново, този път още по-силно.
Новият ни Brigantine беше повече от кораб
Беше обещание за още победи. За още плячка. За още таверни с абсурдни имена. За живот, какъвто само морето може да предложи.
Естествено, се зарадвах. Кой не би се развълнувал при вида на такъв красавец – бърз, здрав, готов да смаже бурите и да изпревари всички конкуренти на хоризонта? Но дълбоко в себе си не можех да не се запитам:
— Ами… какво ще стане със стария ни кораб?
Макар и тесен, макар и скърцащ повече от нужното, този кораб беше наш дом. Преживяхме на него бурите на Източното море, нападението на летящите галеони при Гибелната скала и дори онази странна среща с гигантската медуза, която Бог да я прости, още се явява в кошмарите ми. Имаше нещо особено в този стар, верен дървен корпус. Чувствах носталгия.
Капитан Сава се обърна към мен, сякаш очакваше точно този въпрос. Сложи ръка на рамото ми и с глас, по-мек от обикновено, каза:
— Не се притеснявай. Той няма да бъде изоставен.
И с това бръкна във вътрешния си джоб и извади документ. Не някаква хартийка, не просто обикновен лист, а официален, восъчен, златно-подпечатан пергамент, какъвто не вярвах, че някога ще видя на живо.
Документът гласеше, че вече си имаме… компания.
Да, точно така — истинска, регистрирана компания с име, печат и всичко. Наричаше се…
Ghost Lemons
— Призрачни… лимони? — изтървах аз, ококорен.
— Точно така — ухили се капитанът. — Ghost Lemons. Много свежо, нали?
— Това някаква морска шега ли е?
— Не — отвърна той съвсем сериозно. — Това е легитимно име. Всичко има логика.
И тогава ми просветна. Нашият капитан, със своята вечна усмивка, способност да се измъква от всяка ситуация и склонност да нарича всичко, което не разбира, „артистично решение“, очевидно беше избрал името “Ghost Lemons”, просто защото му звучало добре… и защото, по неговите думи, „киселото държи пиратите живи“.
Оказа се, че благодарение на тази компания, старият ни кораб ще бъде поддържан в резерв. Съхраняван, чистен, смазан и готов за плаване във всеки момент, в който решим да се качим отново на него. Това ме успокои. Все пак, всеки пират си има първи кораб. И първа любов, разбира се. Понякога двете съвпадат.
След като изтрезнях — или поне се опитах да изглеждам така — капитанът ми направи знак. Влезе пръв във втория ни кораб. И аз го последвах.
Качих се на палубата на новия ни Brigantine — Immortal Trident. Стъпих на чисто новата, гланцирана дървесина и в този момент… от въздуха се появи едно познато лице.
И не говоря метафорично. Буквално се появи. Сякаш мъглата го донесе от друго измерение. Полупрозрачен, с дълга перушинеста шапка и осанка, която никога не можеш да сбъркаш. Не му знам името, но знам как се представя:
Аз съм The Pirate Lord
Бях го виждал преди, още когато бях просто новобранец с мечти и никакъв опит. Тогава ме напъти. Подсказа ми кой капитан да следвам. И сега отново беше тук.
— Поздравления — каза той с глас, който звучеше едновременно като шепот и като гръмотевица. — Това не е просто кораб. Това е съдба.
С едно движение на ръката си, сякаш държеше призрачен кинжал, той прокара невидима линия по кърмата. И в миг — без звук, без искри — се появи гравирано име:
IMMORTAL TRIDENT
(в превод – Безсмъртният Тризъбец)
Ах… хубаво име. Името, което не само звучи величествено, но и носи сила, легенда, и… проклятие? Не, по-скоро благословия. Морска. Истинска.
Сега имахме два кораба. Компания. Призрачен покровител. Капитан, който се е „направил на мотика“, както сам каза. И банда, която е готова за всичко.
И ако си мислите, че това е краят на историята… о, не, това беше само началото на нещо по-голямо.
Защото когато имаш „Ghost Lemons“ на твоя страна и Immortal Trident под краката си, морето вече не е просто дом.
То е твоето кралство.
— Я ЧАКАЙ МАЛКО! — извиках, почти се спънах в едно въже от шока. — Та това е същото име като на стария ни кораб!
Веднага се завъртях към капитан Сава. Лицето му, обикновено пълно със самоуверена усмивка и небрежен чар, сега бе… изкривено. Беше като хлапе, хванато да си пъха пръстите в буркана с мед. Примигна два пъти, след което се престори, че не ме е чул, но аз вече крачех към него.
— Капитане… — започнах, вдигайки вежди. — Това да не би да е някаква шега?
Преди още да отговори, той се обърна рязко към призрачния ни приятел — The Pirate Lord.
— Ало, приятелю! Я чакай… — викна капитанът.
Но… късно
The Pirate Lord вече се беше разтворил във въздуха. Просто изчезна, както си беше дошъл — без звук, без следа, освен това име, гравирано със свръхестествена точност.
Не успях да се сдържа:
— Капитане… какво става с това име?
Той ме погледна, въздъхна, вдигна рамене и каза:
— Ми… казах друго име. Ама мисля, че той беше по-пиян и от мен, така че няма да се учудя ако го е объркал. Но… нямаме избор. Това ще бъде името на този кораб.
Настъпи тишина. Аз го изгледах… после избухнах в смях.
— Е, няма значение, капитане. Името си е добро. Звучи страховито, звучно, и вече е наложено. Ще имат повод да треперят, като го чуят два пъти!
Капитанът се усмихна — онзи добре познат, зловещо-хитър поглед, който значи, че е доволен, че не му правим проблем. Потупа ме по гърба.
— Така те искам, момче. Хайде сега, екипаж! Следвайте ме — да видим какво още крие нашият нов дом!
И така, с вдигнати чаши и развеселени души, влязохме в сърцето на Immortal Trident.
Палубата беше солидна, но не това ми хвана вниманието. Има две платна — едното масивно, високо почти колкото цяло платноходно чудовище. Изглеждаше като крило на дракон. Освен това — четири оръдия, по две от всяка страна. По-бавна котва, но логично, предвид по-големите габарити. Това не е просто кораб — това е плаваща крепост.
Слязохме надолу по стълбите и… ето там осъзнах колко много сме имали нужда от по-голям кораб.
Имахме:
- Просторен склад за плячка, с каишки, мрежи и дори няколко заключващи сандъка;
- Напълно оборудвано място за готвене, с метална решетка и дори малък подвижен комин;
- Истински затвор — да, затвор, с една здрава килия от желязо, в която можеш да държиш пленници, или пиянски матроси, или… както скоро щяхме да научим, и мрънкащи съпруги;
- Доста барели за гюлета, отделени на безопасно място;
- Мини стая за капитана, с лична карта, стол, маса, и дори… легло. Истинско. Съвсем не пиратска импровизация, а удобно, меко, с пухена възглавница (не питах откъде я е взел).
И всичко миришеше на ново дърво, свеж катран и морска магия.
Разбира се, не всичко мина по мед и масло. Когато жена му — капитанката, така да я наречем — слезе долу и го попита защо е имало нужда от нов кораб, че и на всичкото отгоре същото име, той на шега ѝ каза:
— Защото старият беше мъжкар, а този… този е легенда.
— Легенда, ама пак си сложил името, което ти харесва! — възкликна тя, недоволна.
И тогава, с шеговита усмивка и без да ѝ даде време за протест, капитанът я взе на ръце и… я пусна в килията.
— Само за минута — каза той, докато се смеехме. — Да видиш как е, като мрънкаш на капитан.
След малко, разбира се, я пусна, целуна ѝ ръката, и ѝ обеща лично отделение за книги и огледало. Така че… мир настъпи.
И когато отплавахме с Immortal Trident, тогава наистина усетихме разликата. Корабът беше по-бърз. Може и да не беше най-маневреният, но когато се вдигнеха платната — хвърчеше като буря. Оръдията му бумтяха с тежък, мощен звук. А пространството… ах, какъв лукс за пирати! Не се бутахме, не стъпвахме един върху друг, не деляхме каша с гюлетата.
Всичко си беше на място.
И най-важното: чувствахме се непобедими. Защото не само имахме нов кораб. Имахме легенда. И я носехме с нас… със същото име, но с нов дух.
Immortal Trident беше повече от кораб. Беше символ.
И точно тогава, на хоризонта се появиха платна… Чакаше ни ново приключение.
