След няколко успешни месеца по моретата, в които помагахме на златарите, маговете за души и търговците, животът най-после започна да се отплаща. Всеки от нас носеше тежка и доволно пълна торба със златни монети, звънтящи при всяка крачка. Това беше златният звук на упорития труд, на битките с пиратски банди, на дългите нощи, прекарани в бури и на мъчителните пазари за редки стоки.
Разбира се, аз – като всеки моряк с малко повече вкус към живота – веднага започнах да харча част от натрупаното богатство. Нови пистолети с гравирани дръжки, лъскави катарами, облекло от фин плат, което да показва успеха ми. За какво са всичките тези усилия, ако не можем да си позволим малко разкош? Бях решил също така да си оправя и външния вид – какъв по-добър начин да започнеш нов етап от живота си от едно посещение при прочутия фризьор на пристанището?
На път за фризьора обаче нещо привлече вниманието ми. Нашият капитан – човек на малко думи, но на велики дела – стоеше при бригадата, която поддържа корабите ни. Видях го как вади почти всичките си лични златни монети и ги предава на майсторите. Странно… Няма да притеснявам капитана за личните му дела – всеки харчи парите си както намери за добре – но не можех да не се зачудя каква е причината за тази голяма инвестиция.
След като си оправих косата и даже оформих брада – за пръв път от много време се чувствах като нов човек – реших да отскоча до таверната „The Unicorn“ (в превод: „Еднорогът“), където обикновено моряците разменяха истории и новини.
Докато още се чудех дали да вляза в „Еднорогът“, усетих приятелско потупване по рамото. Обърнах се и кой да видя – нашия верен капитан, с широката си усмивка и вечно леко разрошена коса.
Той ми рече:
— Какво си се стаписал? Влизай, нека да пийнеме малко… една чаша поне.
Естествено, аз добре знаех, че “една чаша” за него означаваше начало на цяло приключение. А и въпреки странното име на таверната, не можех да му откажа. Влязохме заедно в „Еднорогът“, където глъчката беше като рев на бурно море. Седнахме на една свободна маса в ъгъла и почти веднага сервитьорката – млада и весела като пролетен ден – донесе първите халби ром. После вторите… после третите.
Подпийнал вече, с бузите ми зачервени от алкохола, реших да се пошегувам с капитана за странното име на това място.
— Капитане, да не би и тук халюциногении да пускат в рома? Какъв е тоя “Еднорог” изобщо…?
Той, сякаш в миг изтрезнял, се обърна съвсем сериозно към мен:
— Че кво ѝ е на таверната? Еднорогът си е съвсем нормално нещо. Най-вероятно просто халюциногении слагат в рома… Майтап бе, майтап! — каза той, после се засмя гръмогласно.
Но в следващия миг лицето му пак стана сериозно. Наведе се към нас, посочи с пръст към стената и прошепна:
— Само аз ли виждам еднорога да танцува в онази картина?
Всички дружно обърнахме глави натам, накъдето сочеше. Проследихме пръста му, зорко се вгледахме…
Но там нямаше нито картина, нито пък еднорог. Само гола каменна стена, леко напукана от влагата.
Обърнахме се към него, някои вече леко притеснени, други разсмени. И тогава видяхме капитанската муцуна — разтегната в широка, дяволита усмивка.
— Как се хванахте! — викна той, удряйки се по коляното от смях.
И нямаше как — всички се засмяхме заедно с него. Някак си, тежестта от дългите дни по моретата се изпари в тези няколко безгрижни минути.
След още няколко халби обаче спомените ми започнаха да се размиват като мъгла над пристанището. Последното, което помня, е как, полузаспал върху масата, усещах топлия шум на таверната около себе си.
И тогава — някой ме раздруса за рамото. Примигнах тежко и видях капитана, който привикваше всички нас.
— Навън! Бързо! — каза тихо, но строго.
Никой не питаше. Навикът си е навик – капитански глас не се оспорва. Скокнахме всички от местата си, разсипвайки халби и бутилки, и се изстреляхме навън като деца, на които им обещават чудо.
А щом излязохме… спряхме като заковани.
Пред нас, на самото пристанище, където преди имаше само празни докове, сега гордо се извисяваше…
Масивен и невероятно красив кораб, модел „Galleon“…
Всички онемяхме. Нямаше нужда от думи. Качихме се на борда без нито един въпрос, без звук да издадем, само с отворени ченета и очи, пълни с удивление. Дъските под краката ни скърцаха тихо, но сякаш и те усещаха, че стъпваме на нещо легендарно.
Изневиделица, сякаш от мъглата, се появи нашият стар познат — призрачният приятел, онзи същият, който уж беше просто мит, но ние отдавна знаем, че митове няма, има само зле документирана реалност. С едно движение, ръката му блесна в синкавия мрак и той издълба името върху кораба:
“Mystic Trident” — Мистичният Тризъбец.
Името светна за миг и се впи в дъските като проклятие и благословия едновременно.
Котвата на този звяр изискваше повече време и хора, за да се вдигне, отколкото всичките ни предишни кораби взети заедно. А радиусът му на завой беше като на гърчещ се морски звяр – мащабен, тежък, но величествен. Но пък каква бързина! С трите си огромни мачти и платна, този кораб разсичаше вълните като стрела, пратена от ръката на бог на бурите.
Огневата мощ? Осем оръдия. ОСЕМ.
Четири от всяка страна, подредени така, че само с един залп да направим на решето всеки, който се осмели да се приближи твърде много.
Капитанът? Този път имаше отделна каюта. И то не каква да е – с мини тераса отзад, от която можеш да гледаш залеза с ром в ръка и жена до себе си.
А неговата половинка най-накрая спря да мрънка. Защото, да си го кажем честно, този кораб беше мястото, което тя чакаше от години.
И, разбира се, тя украси всичко – от възглавниците, през пердетата, до гравирана табелка на вратата на каютата им, която гласеше:
„Капитан и Кралица на Морето“.
Не бих повярвал, ако не го бях видял с очите си. Но, ще призная – стана доста уютно. И някак… истинско.
Слизайки едно ниво надолу, се озовахме в сърцето на кораба — мястото, където се кове животът на борда.
Карта на моретата, постоянно актуализирана с магическо мастило.
Кухненски блок, където нашият готвач вече започваше да се кара с барелите, че не му стигало мястото.
Гюлета в сандъци, подредени като домино, готови да полетят.
Дъски за поправки, въжета, платна, инструменти.
Мини гардеробна, защото не сме диваци – понякога и ние искаме да се преоблечем.
И, разбира се… барелите с ром. Ах, да – ромът. Цели пет от тях – единият маркиран с череп, защото „това било за специални случаи“. Е, всеки ден може да е специален, ако си достатъчно жаден.
Слизайки още едно ниво надолу, вече в корема на кораба, стигаме до тъмницата – килията за пленници и онези нещастници, които решат да ни излъжат при търговия.
Има място да държим плячката преди да я продадем – включително сандъци със злато, съмнителни магически предмети и дори няколко картини (едната според слуховете се движи през нощта… но за това друг път).
Има обаче и нещо друго.
Mystic Trident не е просто кораб. Той е символ. Символ на това какво сме постигнали. Започнахме като шайка с по един нож и една мечта. Сега сме екипаж със съдба.
Да, този кораб е голям. Да, той е лесна мишена. Но и много по-труден за потапяне. За да го свалиш, трябва не само оръдия — трябва сърце, ярост и късмет… и то много.
Аз лично нямам търпение да отплаваме.
Да развеем платната. Да оставим дима от таверната и праха от доковете зад гърба си.
Да ловим бурите, плячката и легендите.
Да пишем новата глава от нашата пиратска история с мастило от солена вода и ром.
„Mystic Trident“ не е просто трети кораб. Той е ново начало.
И докато стоях на палубата, с поглед вперен в хоризонта, знаех едно — морето ни чака.
И този път… ние ще го завладеем.
На деня на спускането на вода целият екипаж се беше събрал на пристанището. Капитанът – както винаги скромен – излезе напред, с новата си черна шапка и каза само:
— Това е нашият ключ към нови хоризонти. Нека богатствата на моретата бъдат наши.
И с един замах той счупи бутилка ром в кила на кораба, а всички ние избухнахме в ликуване.
Първото ни плаване с третия кораб беше като сън. Корабът плуваше величествено, сякаш самото море му правеше път. Силните ветрове, които другите кораби бореха с мъка, за нас бяха просто въздух в платната. Товарните трюмове побираха три пъти повече от старите ни кораби. А оръдията… ах, оръдията! При първата пиратска засада, която се опита да ни нападне, им трябваше само един залп, за да разберат, че са сгрешили кораба.
Това не беше просто нов кораб. Той беше символ. Беше доказателство, че усилията ни, жертвите ни, битките и нощите под звездите не са били напразни. С него не само товарехме богатства – с него товарехме мечтите си.
Когато нощем гледах как кораба се люлее спокойно на котва под звездното небе, знаех, че това е началото на нова епоха за нас.
Епохата на третия ни кораб. Епохата на безкрайните възможности.
