Ако преди седем години някой ми беше казал, че ще съм безнадеждно влюбен и че ще се променя заради жена, буквално щях да му се изсмея в лицето. Аз? Да се променя, да си потъпча принципите? Абсурд. Тогава нямаше как това да се случи и не съм предполагал дори за миг, че не съм знаел какво е истинска любов.
Преди теб
Имал съм връзки преди да срещна любовта си, но явно не са били с правилната жена. Това да се призная за виновен и да се извиня при положение, че нямам вина, беше едно от невъзможните неща в живота ми. Но сега, доста от вижданията ми са променени. Преди смятах за страхливци мъжете, които си мълчат пред жените си, както и тези, които позволяваха да им се казва какво да правят. До някъде бях със старите вярвания, че мъжът командва. Впоследствие се оказа, че съм много далеч от истината.
Мълча си за доста неща, за да нямаме дни, изпълнени с караници и сръдни. Предполагам, че и при половинката ми е така. Няма как да не съм я подразнил или обидил с нещо – неумишлено, разбира се, но тя да си е замълчала, за да не се караме и да не си разваляме деня. Признавал съм се за виновен, без да съм, защото ми е тежко, когато ми е сърдита и не ми говори.
Дали е любов
Дали е любов или не, не знам. Все още не знам как да опиша любовта. Но знам, че като ме прегърне, умът ми се успокоява – нещо непосилно дори за медикамента мелатонин. Знам, че като се гушнем, и двамата заспиваме спокойни. Знам, че обожавам смеха й и това, че понякога е като щастливо дете. Знам, че ме е страх без нея – без смеха ѝ, без гласа ѝ, без топлия ѝ поглед.
Промених се не защото някой ме е принудил, а защото осъзнах какво имам. Вече не търся победи в спорове, а мир в отношенията ни. Не се страхувам да бъда уязвим пред нея, защото разбрах, че силата не е в гордостта, а в способността да обичаш и да бъдеш обичан.
Страх ме е без теб
И да, страх ме е без теб. Страх ме е от утрото, в което няма да чуя гласа ти. Страх ме е от вечерта, която няма да завърши с прегръдка. Страх ме е от свят, в който те няма, защото този свят ще е празен, студен и безсмислен.
Не знам дали любовта има точна дефиниция, но знам, че тя е в малките неща. В начина, по който се смееш, когато казвам нещо глупаво. В погледа ти, когато ти разказвам за тежък ден. В ръцете ти, които намират моите, когато мълчим заедно. Любовта не е във великите жестове – тя е в ежедневните, невидими моменти, които ни правят едно цяло.
Понякога се улавям, че се страхувам повече, отколкото трябва. Дали ще успея да ти дам всичко, което заслужаваш? Дали ще бъда достатъчен? Дали ще успея да запазя усмивката ти завинаги? Мисля, че това е единственият страх, който не искам да преодолея – защото този страх ме кара да бъда по-добър. За теб. За нас.
Може би любовта е именно това – да обичаш някого толкова, че да те е страх да го загубиш. Да си готов да променяш себе си не от принуда, а от желание. Да цениш всеки миг, защото знаеш, че нищо не е вечно.
Така че, да, страх ме е без теб. И ако преди седем години някой ми беше казал, че ще напиша тези думи, щях да му се изсмея. Но днес знам, че без теб светът ми просто няма да е същият.
