Записки на летописеца от екипажа на капитан Сава
В началото не знаех защо капитанът настоява да се сдобием с нов кораб. Та нашият стар „Immortal Trident“ ни служеше вярно — изминахме с него доста морски мили, пресякохме бурни води и се измъкнахме от какви ли не капани. Но когато видях новия кораб, ах, тогава всичко ми стана ясно — и защо му трябваше нов съд, и накъде гледат очите му.
Но преди да стигна до новото бижу на нашата флотилия, трябва да направя онова, за което съм поел отговорност — да запиша, да съхраня и да предам истинската история. Историята на нашата малка, но сплотена флотилия.
Казвам се Миленски, син на корабостроител и неопитен пират. Докато капитанът води напред с крясъци, меч и компас в ръка, аз записвам — за да не се забрави никога.
I. Immortal Trident – Малката упорита калинка
Първият кораб, с който се сдобихме – или по-точно капитанът – беше малък, маневрен sloop с име Immortal Trident. Никой не знае как го е придобил. Един казва, че го е спечелил на зарове от алчен адмирал. Друг твърди, че го е открил изоставен край пясъчен бряг, със странен амулет вързан за щурвала. Само капитанът знае истината, и той я държи заключена зад мълчаливи усмивки и празни бъчви ром.
Макар и малък, Immortal Trident има душа. Капитанът го нарича „малката бойна упорита калинка“. И наистина — той е труден за уцелване, а още по-труден за хващане. Платното му е само едно, но в правилните ветрове той изпреварва дори по-големите бригове. Няма голяма огнева мощ – само по едно оръдие на страна – но точно тази липса на тежест го прави по-бърз и маневрен. В боя се върти като разярена пчела и хапе като оса.
Но този кораб не е за голям екипаж. Всъщност, и трима са му в повече. Капитанът го е избрал, защото в онези дни е плавал сам. Immortal Trident е единственият, който може да се управлява с две ръце, без вик и без помощ. Затова, когато го попитах защо ни е тази купчина дървета, той само ме погледна с онзи негов тежък, носталгичен поглед и ми каза:
„Когато нямаш никого, този кораб е всичко, което можеш да обичаш и проклинаш едновременно.“
После се усмихна и добави:
„Но сега вече имам екипаж. Имам теб… и твоята щерка.“
Погледна към дъската, на която рисуваше картата на новото ни пътешествие, и повече не продума. Аз също замълчах. Не всичко трябва да се знае наведнъж.
Аз, като летописец на тези събития, съм длъжен да запазя всяка дума, всяка капка солена истина. Защото може би един ден моите внуци ще четат за капитан Сава, за мен – амбициозния моряк – и за това как една шепа различни хора, с различни кораби и съдби, станаха семейство сред бурите.
А сега, докато мастилото изсъхва, а новият ни кораб се подготвя за пускане на вода… усещам как амбицията ми да стана истински пират гори по-силно отвсякога.
