Казват, че кръвта вода не ставала. Че семейството е най-важното, че роднинските връзки са неразрушими, и че кръвта, която споделяме с роднините си, винаги ще надделява над всичко. Но в действителност, животът често ни показва обратното. Има моменти, в които това старо поверие се разбива на парчета. И в днешно време все по-рядко срещаме хора, които истински държат на фамилията и семейството.
Ще е яко да сме пирати
Това, което ме провокира да напиша тези редове, беше един жест, едно послание – “Ще е яко да сме пирати”. Доведената ми дъщеря и зет ми ми направиха подарък. Без повод, без задължение. Един малък знак на внимание, който може би не е от жизнена важност, но има огромно значение за мен. Защото не беше само подарък. Беше покана да изкараме време заедно. Беше знак, че съм важен за тях. Това простичко изречение – “Ще е яко да сме пирати” – предизвика буря в ума ми.
Дори само на игра.
Защо моите братя никога не са искали да сме пирати? Защо никой от моите роднини, било то от цялото село или от половината град, не е имал желание да бъде част от нещо заедно с мен? Защо така наречените ми роднини се сещат за мен само когато им трябвам? Защо братовчедите ми не се обаждат, не пишат, въпреки че не сме се виждали от двайсет години? Дали изобщо ме помнят?
Десет години живях с баща си, но дали изобщо ме смяташе за жив? В същото време, хора, които нямат никаква кръвна връзка с мен, са ми носили храна, докато собственият ми брат публикуваше снимки на пици и сандвичи, знаейки, че нямам какво да ям. Знаейки, че няма от къде да взема и, че го бях помолил поне да не го показва. Но иначе кръвта вода не ставала.
Не вода, а суха червена диря
Става. Не вода, а суха червена диря. Става, особено когато си бил достатъчно предаван, мачкан и забравян от собствената си кръв. Отдавна не очаквам нищо от роднините си. Но понякога дори малък жест – една мартеничка от левче, пратена по пощата, Еконт или Спиди – би стоплил душата ми много повече от поредните сто лева от поредната продадена нива, колкото да не са гузни. Защото не става въпрос за материалното, а за вниманието, за спомена, за жеста. За това, че някой се е сетил за теб.
Но вече е късно. Болеше ме, че онези, които би трябвало да ме познават най-добре, винаги са ме смятали за идиот. Но сега вече не ме боли. Сега съм пират. С хора, които държат на мен. Които ме познават и приемат такъв, какъвто съм.
И знаете ли какво? Наистина е яко да сме пирати.
